Образованието – много обещания, малко промяна. Къде се губят усилията на фондациите?

От години насам фондациите в България влагат време, пари и енергия в каузата на образованието. Организират се семинари, даряват се таблети, обучават се учители, изграждат се образователни програми за деца в риск. Говорим за овластяване, приобщаване, равен старт, подкрепа за младите хора. И въпреки това… реалната промяна остава далечна, почти незабележима.

Възниква въпросът: защо, въпреки множеството усилия и добри намерения, резултатите в образователната сфера често се губят в сивата зона между статистиката и реалността?

Фондациите като двигател на промяната – на теория

Няма съмнение – в страната има активни и отдадени организации, които работят с мисия. Те се опитват да „запълнят празнините“ там, където държавата се е отдръпнала: в бедни квартали, в селски училища, в маргинализирани общности, сред деца, които никога не са чували, че имат потенциал.

Фондациите въвеждат иновации, експериментират с нови методи, създават възможности. Често са първите, които отговарят на криза – било то пандемия, война или бежанска вълна. Те са „бързата помощ“ на образователната система. И това е безценно.

Но какво се случва след това?

Проблемът: инициативи без системна промяна

Истината е, че повечето образователни инициативи у нас остават на нивото на „проекти“, а не се превръщат в политики. Фондациите работят добре на микрониво – в няколко училища, в рамките на година или две. Но когато проектът приключи, финансирането спре, екипът си тръгне – промяната избледнява.

Системата – тежка, централизирана и често безволева – рядко „прихваща“ добрите примери. Министерството не адаптира иновациите. Общините не поемат отговорност. А учителите, оставени отново сами, се връщат към „старото нормално“.

Така се оказваме в порочен кръг: много усилия, малка устойчивост, почти никакво дългосрочно въздействие.

Всички работят за овластяване – но кого овластяваме всъщност?

Най-често срещаните ключови думи във всяка стратегическа визия са: овластяване, социално включване, равен достъп. Но нека бъдем честни – реално овластените в системата остават малцина.

Децата от бедни семейства продължават да напускат училище преди осми клас. Учителите в малките населени места все още нямат нито ресурси, нито подкрепа. Родителите на деца със специални нужди се борят не за „качество“, а за елементарно приемане.

Докато се борим за системна справедливост на думи, на практика оставаме заложници на малки проекти, ограничени бюджети и временен ентусиазъм.

Фондациите не могат сами да изнесат промяната

Много хора гледат към фондациите като към последна надежда – „поне те правят нещо“. Но това е грешно и опасно очакване. Фондациите не са и не трябва да бъдат заместител на държавата.

Тяхната роля е да експериментират, да показват добри практики, да предлагат алтернативи. Но когато институциите не са партньор, а просто наблюдател – всяко усилие потъва. Без политическа воля, без образователна реформа, без местно участие – дори най-добрите инициативи остават само в презентациите и отчетите.

Какво може да направи една фондация днес, в България?

Може много – но не сама.

Тя може да бъде мост между различните системи: училище, общност, държава. Да създаде пространство за истински диалог, където родителите не се страхуват да говорят, а учителите не се срамуват, че не знаят всичко.

Може да работи в дълбочина, не в ширина – с едно училище, но 10 години. Не с 1000 деца еднократно, а с 10 – докато пораснат.

Може да настоява за отчетност – и от себе си, и от институциите. Може да бъде глас, който не говори само за успехите, а и за провалите – защото там често се крие най-важният урок.

И сега какво?

Може би е време да спрем да се възхищаваме на поредния проект с чуждестранно финансиране и да започнем да питаме:

Какво остана след него?

Кой пое отговорност да продължи?

Промени ли се нещо трайно в живота на децата?

Добрите намерения вече не са достатъчни. Време е за нова роля на фондациите – не като спасители, а като партньори в реална промяна. А тази промяна изисква търпение, съгласие и воля – не само от „третия сектор“, а от всички нас.